Филон Александрийски

През третия период в развитието на античната философия във всички школи очертават не вече чисто теоретически и често не абстрактни въпроси, а преобладават съдбоносните практически въпроси за целта и смисъла на човешкия живот. Но, изчерпвайки постепенно всички средства и пътища на човешката мисъл, философията стига накрая до съзнанието за своята безпомощност и недостатъчност да осветли всички дълбочини на живота и да разкрие тайните на битието. На всяка крачка тя се изправя пред гранични, по-нататък недостъпни области и проблеми за същността на битието и на смъртта, за греха, за произхода на злото и неговото преодоляване и прочие. И тогава постепенно в самите недра на философията възниква в съзнанието, че само чрез по-висша, божествена помощ ще може да се постигне разбирането, възвишаването, оправданието и освещаването на живота. Човешката душа не може да остане на повърхността на чисто практическото третиране на проблемите. Тя жадува да достигне до дълбоките метафизични извори и там да утоли жаждата си.

При така изникналата потребност започнало усилено търсене на богооткровената мъдрост на Стария Завет. Плод на това търсене са били такива факти, като превеждането на Стария Завет на гръцки език – прочутият, изключителен превод на 70-те /“Септуагинта“/, както и образуването на някои общества и секти, като тези на терапевтите и есеите, които съдържат в себе си елементи от елинската мъдрост и от еврейското богооткровено учение. Подобен опит за съчетаване богооткровеното монотеистично учение на Стария Завет с основните мисли на Платон и на стоицизма направил и то с голям успех александрийският евреин Филон.

Филон е роден около 30-20 г. пр. Хр. в Александрия от знатен и богат род. Още от детинство той се запознал с гръцкия език и култура: познавал литературата и философията и ги ценял много високо. Но от друга страна той бил дълбоко вярващ иудеин, затова се опитал да приведе еврейската религия във вътрешна хармония с античната философия. Това му се струвало лесно осъществимо, тъй като той схващал Откровението Божие като най-висша философия. Според него Мойсей не бил само голям пророк и религиозен учител, но бил и най-голям философ и дори той схващал Петокнижието на Мойсей като първоизвор на цялата антична философия. Измежду философите той предпочитал ония, чиито системи и идейно съдържание били сродни с еврейската религия: най-напред Платон, тогава стоиците, особено Посейдоний, сетне питагорейците, Аристотел и дори скептиците.

Филон умрял около 50 г. сл. Хр.. От него са ни останали доста съчинения, които се разделят главно на три категории:

а/ чисто философски;

б/ тълкувания  на Свещеното Писание;

в/ биографически и исторически.

Към първите спадат:

1. „За вечността на света“, в което критикува учението за вечността на материалния свят и учението на стоиците за периодично изгаряне на света. Филон отстоява библейското учение за сътворяване и по-нататъшна непреходност на света.

2. „За свободата на мъдрите“ – обосновава стоическото и библейско учение за вътрешната свобода на човека по отношение на целия свят.

3.„За Промисъла“ – доказва разумността и целесъобразността на света.

4.„Александър, или върху въпроса, дали животните имат

разум“ – отрича наличието на разум при животните.

Към втората категория съчинения на Филон спадат редица негови тълкувания особено на Мойсеевото Петокнижие. В третата категория влизат съчинения върху Авраам, Йосиф и Мойсей и върху терапевтите и есеите. Писал е и върху редица отделни въпроси: за творението, за наградите и наказанията, за законите, за добродетелите, за посланичеството му при Калигула и прочие.

Методът, който прилага Филон, за да може да примири Библията с античната философия е двустранен. От една страна той учи, че всичко ценно в античната философия фактически е създадено на почвата на Библията, за която твърди, че е бивала превеждана още много по-рано от

превода на 70-те. От друга страна самата Библия той тълкува алегорично и символично. Според него всичко казано в нея има едно буквално, обикновено, просто значение достъпно за всички, и едно символично или алегорично дълбоко значение, което е достъпно само за мъдрите и е духовно. Буквалното значение е тялото, а духовното – душата на библейското учение. Така обрядът обрязване – духовно означавал отрязване на всички влечения и страсти. Шестте творчески дни според него не са реални, защото дни е имало само след създаване на светилата, но означавали една свещена шесторка като в питагорейството. Адам значело дух, раят – централната духовна способност. Грижата за дърветата в рая означавала грижа за добродетелите. Четирите райски реки са четирите кардинални добродетели. Ева значи сетивност и чувственост. Каин означавало „добивам“. За алегоричното тълкуване Филон уверявал, че сам Бог му е дал пряко откровение и му разяснил смисъла на казаното в Библията.

Основният въпрос, който Филон разглежда е този за битието и за свойствата на Бога. Тук Филон съчетава възвишеното богооткровено учение за единния Бог, Творец на света, с постиженията на античната философска мисъл. В Стария Завет Бог се изобразява в човешки черти. Вместо това, той учи, че трябва да се пазим от всякакъв антропоморфизъм и затова твърди, че Бог е абсолютно неопределим и непознаваем. На него не можем да приписваме никакви качества. За Него знаем, само че съществува, не знаем обаче как съществува. Знаем за Неговата дейност, но нищо не знаем за Неговата същност. Използвайки гръцката митология, Филон определя Бога като Съществуващото, като такова без по-нататъшни определения. Този, Който е „Господ Сий“/Изх. 3:14/. Най-общото, всеобхватното, което е без определени качества… Не само не може да се мисли, че има нещо по-високо от Бога, но не може да се допусне, че има и нещо равно на Него. Всичко извън Него е различно, другото е тварно. Бог е създал света не от своя потребност или под нечие давление. Преди сътворяването и след сътворяването, Той си е само достатъчен и пребъдва „без страдание и без страх, непричастен на злото, от нищо не повлиян, без грижи, неуморим, изпълнен с несмутимо блаженство“. Той стои по-високо от питагорейските единици и от Платоновите идеи. Той е издигнат над всичко световно и същевременно прониква всичко. Целият свят не е достоен за Негово пребивалище, защото Бог е над всичко, обаче всичко друго, което в сравнение с Него е с недостатъци, усамотено и пусто, Той го обхваща и изпълва, докато Сам от нищо не се обхваща: „Той е едно и същевременно – всичко, като остава всякога Същият“.

Така започвайки от чисто отрицателно апофатическо богословие, според което Бог е неопределим, Филон фактически и сам дава съществени определения за Него: Той е върховна реалност, духовна Личност, Творец, Който стои неизмеримо високо над света. Той е активното творческо начало, за което учеха и стоиците. Той стои над всяка добродетел и над всяко знание, над всяка красота и над всяко добро.

Извън Бога като активно творческо начало, Филон приема съществуванието на пасивно, страдателно начало, материята, която той описва с много черти, заети от питагорейците и стоиците, от Платон и Аристотел. Тя е неустроена, дисхармонична, безкачествена, хоатична, безжизнена сама по себе си, но способна да бъде устроявана и формирана. Тя не е творение Божие, а е съществувала наред с Него из вечност. В себе си тя крие смесица от злото, защото само Бог е чист от смесица. Така по въпроса за творческото Филон прави съдбоносното отклонение от учението на Библията. Не признава Бога за Творец на материята, а само за нейн Устроител, защото смята, че тогава трябва да приеме, че Бог е Творец на злото, а приема само устрояването на света от Бога. Но, от друга страна той чувства, че ако наред с Бога съществува извечно друга реалност, тогава Бог не е истински Бог, абсолютен Творец, затова по подобие на елеатите и на Платон признава на материята само видимо, призрачно битие. Филон дори счита, че и в „Битие“ се говори само за устрояване на съществуващата вече материя, а не за сътворяване на материя от нищо. С помощта на материята той търси да обясни образуването на конкретните световни неща.

Сътворяването на света, по право устрояването му от страна на Бога не е станало според Филон пряко, чрез непосредствено Божие въздействие върху материята. Не би отговаряло на достойнството на Бога, Който е символ на съвършенство и добро, да влиза в пряко съприкосновение с материята, в която се съдържа несъвършенството и злото. Затова Бог използвал посредничещи духовни същности като Свои помощници и служители. Тези духовни същности се схващат от Филон трояко: те от една страна са духовни сили за самия Бог, Негови качества, между които основни са добротата и силата, могъществото: от друга страна те са Негови мисли, идеи или намерения, планове относно света, които подобно на разума у стоиците проникват целия свят и така му придават духовност, разумност, целесъобразност и смисъл. На трето място те са и самостоятелно съществуващи живи същества, които имат

служебна роля в делото на Божието домостроителство: Те са ангели. И в трите си същности обаче те образуват един общ духовен свят, който предхожда устрояването на видимия материален свят и участва в неговото устрояване и по-нататъшно поддържане. Този невидим духовен свят /и в трите му значения/ Филон нарича с общото име Логос. Тъй като Логосът е създаден преди видимия свят, Той е първороден Син Божий, но не е божествено Единосъщен, както учи християнството, а е творение Божие и Божия мъдрост, проникваща света. Логъсът стои между Бога и света: не е Бог, но не е и чисто световен: „нито е нероден като Бога, нито е роден като нас, но стои между двете противоположности и ги свързва.“ „Той е богоподобен, но не е Бог. Човекът от своя страна не е богоподобен в пряк, първичен смисъл, а само във вторичен, тъй като е логосоподобен“. Така тълкува Филон „Битие“/1:27/, че Бог не е създал човека по Свой образ, а го е създал като образ на създадения от Бога Логос. Както Бог е най-общото и всеобхватното изобщо, така Логосът е най-общото и всеобхватното всред тварите.

Но като обявява така Логоса за творение, Филон от друга страна му приписва качества, които християнството приписва на сина Божи. Чрез Логоса Бог е създал света. Чрез Него стои във връзка със света. Логосът е домоуправител Божи на земята. Той като посланик предава Неговите заповеди и ги тълкува. От друга страна Той като върховен служител представлява човеците пред Бога, застъпвайки се за смъртния род пред Бога Вечни. Той е ходатай и застъпник на човеците пред Бога.

Според Филон всички човеци са създадени от Бога, докато добрите обаче са създадени от Божията благодат, лошите са създадени от Божия гняв /според „Бит.“ 6:7/. В човека има растителна душа на хранене, животинска душа и усещания, и разумна душа или дух, който е душа на душата, отпечатък и отблясък на божественото. На тази част на душата, на духа Бог е дал като скъпо достояние свобода на волята, каквато няма в цялата останала природа, както и нравствена отговорност.

Преди да бъдат въплътени в тела, душите са съществували във висши духовни сфери, както учеше Платон. Въплътяването е затвор и вериги за душата, което я въвлича в грехове, от каквито никой човек не е свободен – дори най-съвършеният. Ония души, които осъзнаят нищожеството на земното битие, след разделянето от тялото отлитат във висшите духовни сфери и там пребъдват вечно. Другите, склонните в една или друга степен към телесното, след телесната смърт се прераждат в нови тела, за да се очистят и това прераждане се продължава, докато

станат способни да се освободят и възвисят към безплътното безсмъртие.

В своята етика Филон различава два вида цели: една чисто нравствено-практическа и една висша религиозно-мистическа. Нравствено-практическата го сближава със стоиците. Като тях той учи, че трябва да се живее природосъобразно и под това разбира живеене съгласно разумната човешка природа. Като тях учи, че има четири кардинални добродетели – мъдрост, храброст, въздържание и справедливост, на които се противопоставят четири страсти или основни афекти – наслада, желание, страх и печал или горест.

Тези страсти не само трябва да бъдат сдържани и ограничавани, но и напълно изкоренявани, за да се дойде до пълна несмутимост, безстрастност. Който е мъдър, той напълно се е освободил от страсти и вълнения, напълно ги е отхвърлили и изкоренил, за да дойде до безстрастие. Така достига спокойствие и блаженство.

Но според Филон и идеалът на това нравствено издигане и очистване не е обиколен. Той прилича на плуване с весла, когато нямаме благоприятен вятър за платната. Затова той стои на второ място по важност. Истинската задача на човека е в това, да се уподобява на Бога, да пребъдва при Него, да се слее с Него. Едва тогава човекът се издига

не само над сетивния материален свят, но и над духовния сътворен свят. Тогава не е вече син и творение на Логоса, а направо дело и син Божи. Но тъй като Бог е непознаваем по обикновените пътища на разума и познанието, то единението с Него не става чрез познанието, нито чрез някакви морални косвени заслуги, а става само по пътя на мистичния екстаз. Това е състояние на богоозареност и боговдъхновеност, когато душата като че ли излиза извън себе си, освобождава се от своите нисши растително-животински влечения и вълнения и в блажено упоение пие от амфората на богообщението. Това състояние на откъсване от нисшето свое „аз“ и минаване към Бога е най-висшето блаженство, отредено за човека. Затова и най-висшата религиозно-нравствена задача е в това да се достига трайно екстазно състояние. „Връх на блаженството е неотлъчно и неизменно да пребъдваш само в Господа“.Филон не проявил особена оригиналност и дълбочина в своята философия, но самото съчетаване между Стария Завет и античната философия е негова несъмнена заслуга, като мислител.