Учение за Бога и света

Както Филон започваше така и Плотин поставя в началото на своята система учението за Бога. В своето схващане за Бога той довежда

мисълта за безкрайността и свръхестествеността на Бога до крайни предели. Като предпоставя логично правилно, че първичното е извън вторичното /производното/, че мислещото е извън мислимото, едното е извън многото, той приема, че последната основа на всичко

действително и познаваемо е в абсолютен смисъл извън и над всяко битие и познание. Първосъществото е без граница, без форма, без определения-безгранично и безкрайно. Не само не е телесно, но и никакви духовни качество като мислене, желание и искане могат да му се приписват. Защото всяко мислене предполага противопоставяне между мислещо и мислено; всяко желание предпоставя разлика между желаещото и желаното; всяка дейност има една задача и предполага разлика между сегашното състояние и последването чрез дейността състояние. Първото обаче не можем да си го мислим разделено и противоречиво. То трябва да бъде едно, цялостно и единно. То не може да се нуждае от нищо, та да го желае и да се стреми към него. Така че на Първото не трябва да приписваме нито мислене, нито желания и стремежи. Оттук Плотин прави заключение, че и понятията за личност не можем да преписваме на Бога, тъй като и тя предполага отличие всред многото. За Него можем само да кажем, че съществува, но не можем да знаем и да постигнем как и с какви качества. В шестата „енеада“ Плотин пише: „Макар по същество Едното да е причина на всички неща, но То няма нищо еднакво с тях. То не е нещо определено: няма качество, нито количество; не е нито дух, нито душа, нито се движи, нито е в покой; не е в пространството, нито във времето; то е същество по преимущество, едноформено или по право без всякаква форма, всяко движение и всеки покой. Защото всички тези неща са присъщи само на производното и те го правят многообразно. Едното е над времето и пространството; То е навсякъде и никъде.

Въпреки тази неопределеност и непределимост на Едното, Плотин постоянно му приписва три отличителни белега:

а/ единственост-то е Едното;

б/ вечност;

в/ доброта.

То е едно не в смисъл, че обединява многото, а в смисъл на изключване на всякаква множественост и различност. То е вечно не в смисъл на обхващане всички времена, а в смисъл на стоене над всякаква временност. В света всичко е подчинено на произлизане и изчезване във времето, а Едното е надвременно. Най-сетне Едното е абсолютното последно добро, но не само в нравствен смисъл, че то е последната цел, последното съвършенство, към което всичко следва да се стреми и развива. То е и последен двигател, но не иначе, а като привлича всичко към себе си, обичано бива от всичко, както учеше и Аристотел за Бога.

Божественото е първата Сила, от която всичко произлиза. Но тъй като То по своето същество е издигнато над всичко и не се вижда от

нищо, затова не може да се смята, че то разделя собствената си субстанция, за да произведе друго нещо, нито пък може да се смята, че То се нуждае от създаването на нещо различно по субстанция. Така че Едното не е разпределено между многообразието, както учеха стоиците за Логоса, нито е създало света чрез творчески акт на волята Си, както учи християнството, а То излъчва всичко останало от преизобилието на Своето битие, тъй както слънцето излъчва лъчите си, както снегът излъчва студа си и огънят – топлината си. В петата „енеада“ се казва: „То прилива постоянно и от Неговата препълненост се твори всичко друго“.

Затова учението на Плотин се нарича система на еманацията на излъчването. Още може да се определи според Целлер, че е динамичен пантеизъм. Но всъщност, тъй като Плотин противополага Бога на всичко останало, макар да извежда от Бога всичко, и тъй като Го счита трансцедентен на света, по-правилно е да се говори не за пантеизъм. Защото според Плотин, светът не е Божествен, а е само сянка на Божието битие, само Негово отражение, тъй както е отражението на предметите в огледалото.

Изтичането на първопроизводното от Първосъществото става поради природна необходимост, но съвсем не поради някаква потребност на Първото, нито поради някакво изменение в самото Него. Производното изцяло зависи от това, от което произлиза, и се стреми към него, защото в съществото си няма нищо, което да не от него; от него то е изпълнено и поддържано, носено, затова само от него съществува; произвеждащото от своя страна си остава неделимо и извън производното. Но това, че произвеждащото по съществото си извън производното, лишава последното от същинска битийност и от съвършенство. И тъй като произвеждането се повтаря три пъти, то във всяко по-следващо производно е все по-несъвършено, така че накрая последното производно битие направо граничи и преминава в небитие, а светлината накрая преминава в мрак.

Първото, което така е произлязло от Бога е разумът, интелектът на света или светът на идеите. Този духовен свят вече не може да се нарече битие и на него именно принадлежи мисленето, тъй като Плотин считаше, както видяхме, че Едното, Първото е свръхбитийно и свръх мислещо. Не можеше да Му се припише битие и мислене, за да не бъде

то някак си ограничено. Но приписването на мислене на Вселенския Разум не е някакво постепенно усъвършенствано дискурсивно, а то е цялостно, навременно, непосредствено и във всеки момент – пълно. Обект на това мислене е Първото, за Което обаче и това и най

-съвършено мислене не може да има никаква пълна, цялостна представа. Негов обект е и самото то, като съществуващо, като мислещо. Но за нищо по-нисше от себе си световният Разум не мисли. На него Плотин преписва пет качества: битие, движение, пребъдване, идентичност и различност. Някои негови ученици приписвали на духовния свят не тези пет, а всичките десет Аристотелови категории. Освен това всички идеи като първообрази на нещата, Плотин счита като имащи форма. И макар да са свръхвременни и свръхпространствени, но не са като Първото навсякъде, а са взаимно ограничаващи се, така че където е една от тях не могат да бъдат другите. Що се отнася до числото на идеите Плотин счита, че всеки индивидуален предмет в света има своя собствена идея, с която е свързано неговото неповторимо предназначение, така че има безброй много идеи – колкото са самите предмети. По този въпрос, както е известно, Платон учеше, че идеите са само по една за всички еднородни предмети. Така ставаше възможно те да обединяват многообразието на предметите и същевременно става възможно научното опознаване на света чрез опознаване общото, идеите.

От това, че разумът крие съвършенства в себе си според Плотин следва, че той също така трябва да произведе /еманира/ нещо извън себе си и това негово творение е Световната Душа. Тя спада към Божествения, свръхестествен свят: тя е проникната от идеи и е пряка, конкретна проява на Световния Разум. Също като него тя има вечно, надвременно битие. Но тя вече стои на границата на духовния свят; макар да е безтелесна и неделима, тя е свързана от друга страна с делимото и телесното, за което се грижи, което движи и на което предава въздействията на духа. Затова душата не в такова стопене самобитна, както духът. Първата душа или Световната Душа по своята природа е безтелесна, но все пак тя посредничи между чисто духовния свят на разума и материята. Така и индивидуалните човешки души посредничат между разумния свят и тялото. Тук именно възниква противоречие в учението на Плотин, защото както ще видим той учи, че е материята не е пряко творение на Бога, на Първото, а е произведена /еманирана/ от душата. Също така той учеше, че никоя от сферите на битието не снизхожда към по-долу стоящата сфера. Но ето тук за душата той счита, че тя посредничи между по-висшето от нея – духа и по-нисшето от нея – материята. Значи, низхожда. Платон в това отношение

учеше, че душата бидейки творение Божие и духовно, се привлича и временно се заробва от материята, която не е нито еманирана от душата, нито е непосредствено сътворена от Бога, а е вечно съществуваща и враждебна на духовното. Както Световната Душа, така и индивидуалното човешка душа е според Плотин с тази особеност, че тя е едновременно в цялото одушевено от нея тяло и във всяка негова частица – все като цяла, тя е разделена, доколкото се намира във всички части на това, в което е, но тя е неделима, доколкото и в цялото и в неговите части се намира все като цяло „както се казва в четвъртата енеада“.

Но, Плотин отива по-нататък и учи, че във всяка отделна човешка душа се проявява цялата Световна Душа. В ново време това се опитват да обяснят чрез сравняване със звука: както една предадена от радиопредавателя мелодия се долавя на всяко отделно място, от всеки приемник /в обсега на предавателя/ като цяла мелодия, така и Световната Душа се отразява като цяла от всяка отделна душа, където и да се намира тя.

Следвайки логично мисълта си, Плотин отива още по-нататък и учи, че не само във всяка индивидуална душа действа Световната Душа, но и обратно: че всяка отделна душа съучавства и всякога е съучаствала в космическите прояви на Световната Душа. В петата „енеада“ се твърди: „Оттук следва, че всяка отделна душа трябва да осъзнае за себе си, че тя е била, която е сътворила всички живи същества и е вдъхнала живот на всичко, което е по земята, в морето и въздуха; също и на божествените звезди на небето; че тя е била, която е сътворила слънцето и това величествено небе, тя е – която Му е отредила кръговото движение; тя е – която е по природа много по-висша от всичко, което устройва и движи и одушевява“.

Последната сфера на битието според Плотин е материалния сетивен свят. Той е крайната най-съвършена степен на разширяване божествената сила. Този сетивен свят, в противоположност на свръхестествения е нещо множествено, делимо, изменчиво, подчинено на необходимостта, на времето и на пространството и затова е лишено от самобитност. Причина на несъвършенството му е материята, която е общият субстрат на всяко произлизане и на всяка промяна. По своето същество тя е безформена и безкачествена, но представлява възможност за формиране. Същевременно тя е източник на всяко зло, доколкото е толкова слаба проява на Божественото, че преминава в небожествено, в нещо небитийно. Защото според Плотин злото не е нещо субстанциално, реално и актовно, а то е само недостиг, липса на добро. Такова лишено от добро битие е материята. От нея злото преминава в сетивния свят и оттам – в самите въплътени души. Но въпреки това материята е необходима: светлината в крайното си отдалечаване от своя източник

преминава в материя, но без нея не би могъл да произлезе сетивният свят на явленията.

Не бива обаче да мислим, че постепенното произтичане на всяка от трите производни сфери на битието е станало в определен исторически момент и че сферите са изникнали една след друга. Напротив, Плотин по подобие на Аристотел учи, че светът е вечен. Следователно, трябва да си мислим, че процесът на еманиране е също вечен: няма начало и край, а вечно произлиза. Така произлиза един вечен кръговрат и оттам произлиза периодично повтаряне на едни и същи космични явления. По-нисшите сфери произлизат поради природна необходимост, но и поради провинение в по-висшите сфери. Това важи особено за произлизането на материята. Но въпреки това схващане, което счита всяко по-нататъшно творчество за отпадане и фактическо отмиране на Божественото Битие, Плотин в противоречие със себе си, има много тънък и дълбок усет за красотата и многообразието на сетивния свят. Той решително се обявява против гностиците, които са смятали материалното поначало за зло и затова логично са отричали целия сетивен свят. Напротив от красотата, хармоничността и разумността на външния материален свят Плотин изгражда най-дълбоката теодиция, каквато ни е завещала древността, особено в две свои книги. Оттук произлиза и много високата оценка, която Плотин дава на изобразителното изкуство. Неговата задача той вижда наистина, не в подражаване външните сетивни форми на природата, а в откриване вътрешните идеи, които са въплътени и сам художникът носи в себе си