Проторенесанс

Изкуството в Италия през XIII и XIV век започва да се освобождава от византийското влияние, а така също и от влиянието на готиката, конто в Италия не се изявява така ярко, както в Германия и Франция. С това се подготвят основите и се отварят вратите на изкуството на Ренесанса. В творчеството на майсторите от това време се чувствува все още връзката с византийската живопис, макар художниците да правят усилия да тръгнат по нов път и да търсят ново съдържание и нова форма, по-близки до живота и инспирирани от него. Създава се изкуство, пълно с наивитет и примитивизъм, който подкупва. Това изкуство се заражда и се развива най-напред във Флоренция – първата италианска буржоазно демократична република.

Флоренция е първа, но не единствена. Наред с нея в изкуството на Проторенесанса играе роля и С и е н а – също голям промишлен и търговски център, където се създава цяла школа за живопис и скулптура, повлияна от византийското и от готическото изкуство. Друг цен­тър, който заема определено място в развитието на изкуството от това време, е Пиза-градът с най-силно изявена романска и готическа архитектура в Италия. Там работи един от основоположниците на новата скулптура – Пиколо Пизано (1215-1280), автор на мраморния амвон за баптиетерия в Пиза. Макар в този амвон връзката с готическата архитек­тура да е ясно изразена в арките, които свързват шестте колонки, в релефите личат навеите от римското изкуство на саркофазите, които Пизано вероятно е изучавал. Неговото реалистично виждане в скулптурата продължава синът му Джовани Пизано (1250-1328). От изкуството на Николо Пизано, а също и на Джовани Пизано се влияят италианските скулптори през XIII и XIV век.

Докато в Пиза се слага началото на новото в скулптурата, във Флоренция Джото ди Бондоне (1277-1337), който живее и работи във Флоренция и е ученик на Чимабуе и на фло­рентинските майстори, полага основите на новото_в_живописта. В Италия, както и във Ви­зантия, се развива стенописът, а наред с него и кавалетната картина. Джото внася обемност във фигурите, които разполага в пейзажна среда. Неговите архитектурни пейзажи са вече по-близки до действителността, но“все още нмат много общо и с условния пейзаж на византий­ската живопист. В физиономичната и психологичната обрисовка на образите му има реали­зъм. Композицията е ясна, проста, без претрупаност, с подчертан стремеж към монументалност. Вътрешните изживявания са дадени без жестикулации и драматични пози, сдържано, но с дълбоко чувство.

Джото изписва живота на Мария и Христос в църквата дел’Арена в Падуа (1303-1306). Една от най-хубавите фрески е «Сватбено шествие на Йоаким и Ана». Той рисува и в Санта Кроче във Флоренция  в параклисите Перуцн и Барди (1317-1320) – сцени от живота на св. Франциск Асизки (както и в църквата на гроба му в Асизи). Живоднстала Джото не е освободена напълно от елементите на византийското изкуство. Това ясно личи в сТрите Марии при гроба на Христос» в Сиена.

Характерни за риисунките му са широко застъпеното профилно изображение и погледът, който си отправят фигурите една към друга и чрез който изразяват мислите си. Движенията при Джото са сдържани и неговите фигури не са лекоподввижни.  Джото познава човешкото лице и с неговия израз борави, както малцина от неговите съвременници, особено в профила.

Джото не е истински художник на Ренесанса, който в живописта идва цял век подир него. В пейзажа, включен в композицията, той не успява да излезе от византийския и от готическия пейзаж на XII век, но вижда по-отблизо действителността. Пространството още не е предадено, но все пак картините на Джото са по-напред н в това отношение от византийските мозайки и икони. Заслугата на Джото за новото насочване на изкуството е безспорна и голяма.

Съвременници на Джото са художниците от Сиенската школа. Най-големият от тях е Дучо, който успява но живописен път да омекоти сянката в лицето и да моделира чрез багрите, като по този път излиза от графичната интерпретация на формата, характерна за византий­ската икона. Дучо обаче остава все още свързан с византийското изкуство и неговата «Величе­ствена Марин», която произвела особено силно впечатление на сиенските граждани, остава още много византийска. Дучо е добър в композицията и в неговите рисунки има много разказ. След Дучо неговите ученици включват в стенописа и светски сюжети. Симонв Мартина (1283-1344) в Палацо Публико изписва портрета на кондотиера Гидоричо де Фолиани на кон, въоръжен. Тук трябва да се търсят първите признаци за появата на ново, светско изкуство. Това се продължава от друг художник – Амброджо Лоренцепш.

След падането на Сиена под властта на Флоренция (към края на XIV век) дейността на Сненската школа се прекъсва.