Пациенти второ качество – нервно и психично болните

Към тази профилактична култура не на последно място при­надлежи и правилното отношение на обществото към всеки един, към нервно и психично болните. Необходимо е преодоля­ването на лошите традиции, и то на първо място от страна на работещите в системата на здравеопазването.

Когато видим някой с превързана глава, с шинирана ръка, с гипсиран крак или научим, че е прекарал сърдечен инфаркт, че е заболял от туберкулоза или има болни бъбреци, тогава нашето съчувствие е сигурно. От човек със социално чувство се очаква състрадание, помощ и съобразяване с такива болни. Това безсъмнено е правилно и трябва да остане така. Дали онези, за които толкова сме загрижени, действително страдат от своето състояние и дали състоянието им действително е лошо, ние често пъти не знаем, но сме убедени в това и без да питаме. Съвсем различно е отношението ни към невротика. Той може да се чувствува много зле. Страданията за него са явни, но мнозина не го приемат сериозно, след като не може да ле­гитимира своите оплаквания с категорични органични находки. Едва тогава може да бъде причислен към „действително“ бол­ните и на неговата болест може да се вярва. Изхождайки от това, онези, които имат „само“ психогенни оплаквания, трябва да се срамуват. Някои направо чувствуват облекчение, когато най-накрая някой лекар открие някаква особеност в електро-кардиограмата им, повече киселини в стомаха или къртенето на шиповете на гръбначния стълб. Дали това е важно или не, за оплаква­нията няма значение. Органните находки реабилитират, пси­хичните причини — дискредитират.

Можем ли да се сърдим на невротичните пациенти, че са за­почнали да реагират вече свръхчувствително, когато само се спомене, че има нервно-психични причини за техните оплак­вания, че с възмущение отхвърлят тези мисли за себе си, не ги приемат сериозно, за да не попаднат в категорията на онези, които „не са с всичкия си“. Психоаналитиците тълкуват тази „съпротива“ по друг начин. В действителност за нея има много основания. Някои от тях ще разберем по-нататък. Невроти-ците, на които болките не са преминали от само себе си за три-четири дни като хрема, са придобили не само добър опит. Не са липсвали нараняващи забележки и дори насмешки. От всичко това е трябвало да стигнат до заключението: „Моята болест не се приема сериозно, смята се, че се преструвам“. Те са чувствителни към тези неща. Въпреки че днес няма лекар, който да се съмнява в наличието на психогенни заболявания, все пак може да се случи и медицински лица да не възприе­мат засегнатите така сериозно, както органично болните. В слу­чай, че те самите имат оплаквания, отхвърлят съмнението за психични причини категорично, защото ги възприемат като под­ценяване на тяхната личност. Как може да се очаква от пациентите по-различно поведение, когато към болестните при­чини се подхожда с такава моралистична мярка, която не се изрича на глас нито пък с рецепти, но проличава в поведението, което оценява по-високо носителите на органични заболявания, отколкото невро-тиците?

Както виждаме, още един фактор играе роля при „съпроти­вата“ срещу търсенето на психични причини. Неврозите са раз­стройства, обусловени от преживявания, под една или друга форма говорят за неразрешени конфликти и (или) за погреш­ни кърти чисти извозва позиции на личността. По някакъв начин е замесено и соб­ственото Аз в неговата същност. Ако изследващият открие не­достатъци на личността или ако прозре даже слабости и греш­ки като причини за заболяването, това ни докосва чувствител­но. Кой не иска да бъде зряла, хармонична, стабилна личност или поне да бъде смятан за такава личност, която устоява на психично обусловените заболявания, която добре се справя със своите социални отношения и с вътрешните си проблеми? „Ця­лата атмосфера, даже цялата жизнена позиция на пациента се повлиява най-дълбоко от това — пише лондонският психоте-рапевт Балинт, — дали ще му се каже, че той има доброкаче­ствено повишение на кръвното налягане или че страда от не­правилно невротично разрешаване на неговия основен лично-стов проблем. Първото си „пасва“ на мястото, приемливо е за неговата съзнателна личност и в действителност е външно „на­казание“, което според неговите собствени желания го осво­бождава от всякаква отговорност, особено по отношение на са­мия него. Последната диагноза отваря много нови възможно­сти, но поставя под въпрос неговите досегашни решения. Вме­сто да го „накаже“, изисква да се откаже от собствените ре­шения и налага добросъвестна ревизия на неговия минал жи­вот с неговите достижения, от една страна, и неговите изгледи и възможности’за бъдещето, от друга.“

Ако имаш възпаление на червата, язва на стомаха, непра­вилно функционираща щитовидна жлеза или някой друг орган е обявен за виновник, чувствуваш се очистен от всякакво петно. Честта е спасена. „Това, че работите не вървят, не се дължи на мен, а на черния ми дроб, на моето кръвно налягане, на стомашния ми сок, на моята спондилоза“ и (това е изводът) собственото Аз е разтоварено, не трябва да бъде лекувано. Тази логика е неправилна, както и произлизащата от нея дис­криминация на невротиците и по-голямото внимание към ор­ганично болните. Използувайки същите аргументи за невроти­ците (самият изход вече се възприема като обида и ругатня), че те са виновни за своите страдания, бихме могли да отка­жем помощ и съчувствие на един тежко пострадал, защото той сам е налетял на дървото, или на един болен от захарна бо­лест, защото се е хранил неправилно.

Мнозина приемат органичните заболявания по-сериозно и омаловажават нервно-психичните, защото първите, ако оста­нат нелекувани, все повече и повече ще увреждат организма и даже могат да доведат до смърт, докато едва ли някой ще умре от своята невроза. Но това не винаги е така. Някои функ­ционални разстройства с течение на времето могат да засег­нат органите даже при еднократни психични напрежения. А едно самоубийство поради отчаяние в крайна сметка е едно психично заболяване със смъртен в изкопите изход. Разбира се, това са изключения и при вида на един вече неизлечимо раково болен, ако се появят някои от мъките на нервните или на невротиците, те се възприемат като нещо, което се разбира от само себе си.

Някои чувствуват установяването на психични причини като упрек в симулация. Това, разбира се, е погрешно. Който си­мулира, съзнателно показва болестни признаци и оплаквания, които всъщност няма. Такива хора наистина има. Ако са манкьори, които с удоволствие биха искали да получат още един „болничен“, то помощта се състои в последователното разоб­личаване на техните необосновани претенции. Ако е страдащ от нерви, който е заподозрян в симулация, той ще бъде нара­нен тежко, ще се разруши доверието му и ще се задълбочи не­говото разстройство.

Единствено при несъмнените симуланти може да се опитаме да търсим мотивите на тяхното поведение. Не винаги това е чиста ленност. Може би той има тежки конфликти на работ­ното място или не се чувствува достатъчно дорасъл за зада­чите, които стоят пред него. Някои пък раздуват нищожни оп­лаквания от опасението, че имат лоша болест, и се опитват със своите пресилени оплаквания да насочат вниманието на ле­каря към себе си, за да не би той да пропусне нещо.

Посочените тук опити, които трябва да допринесат за спа­сяване честта на невротика, трябва да се възприемат толкова сериозно както при полагане на хидроизолация за да няма течове,  така и при всеки друг болен, защото са свързани със самия него, с определени негови нагласи. С директното му при­знаване за равноправен пациент все още не му се помага с нищо, не му се помага и когато бива поддържан и насърчаван в понякога твърде продължителната песен от едни и същи оплак­вания и се демонстрира непрекъснато състрадание по отноше­ние на лошите съседи, нищо неразбиращите колеги, когато се обвинява заедно с него непроявяващият любов съпруг и това, че всички го ядосват и обиждат.

Лечебните мерки, необходими за него, се различават корен­но от онези, които се употребяват при телесно болните. Те из­искват, и това вече се каза, но може би не беше достатъчно ясно подчертано, активно съдействие и психогенно оформяне на неговите отношения за къртене и цепене в живота. Те изискват в крайна сметка и това, понякога известни оплаквания да бъдат изтърпени. „До десет неприятни усещания на ден, това е нормално“ — казва, шегувайки се, един известен клиницист. Именно невротичният човек трябва да разбере, че не може трайно да му се помогне, очакваните от него медикаменти се дават за един или друг симптом, а той сам трябва да съдействува твърдо и упорито за отстраняването на корените на своето нещастие. Ако той до­стигне до този поглед върху нещата и ако го следва последо­вателно, общите усилия на пациента и на лекаря ще имат из­гледи за успех.