Начало на обща отбранителна политика

Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) и Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО), въведени с Договорите от Маастрихт (1992 г.), Амстердам (1997 г.) и Ница (2001 г.), определят основните задачи на ЕС в областта на отбраната. На тази основа ЕС изгражда своя „втори стълб“, онези политики, при които решенията се вземат на основата на междуправителствени споразумения и при които Комисията и Парламентът играят само второстепенна роля. Решенията в тази област се вземат единствено с консенсус, въпреки че отделните държави имат правото да се въздържат от гласуване.

a)    Политическата и стратегическата обстановка през 2006 г.
Продължилата повече от половин век Студена война свърши. Русия има нова ориентация, а бившите комунистически държави се присъединиха почти едновременно към НАТО и ЕС. Европейският континент се обединява мирно и европейските страни си сътрудничат в борбата срещу международната престъпност, трафика на хора, нелегалната имиграция и прането на пари.

Разширеният ЕС изгради партньорски структури със съседните си държави, някои от които в средносрочен план предвиждат да се присъединят към Европейския съюз.

Съединените американски щати приемат, че за военни действия, в които те не участват, Европа може да използва частично логистичния капацитет на НАТО в сферата на разузнаването, комуникациите, командните му и транспортни възможности.

Терористичните удари, които оставиха дълбок белег върху целия свят — атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и Вашингтон, взривовете в Мадрид през 2004 г. и Лондон през 2005 г., промениха из основи стратегическата обстановка.  Европейските страни трябва да работят много по-единно, за да разкриват информация, която би позволила да се пресекат действията на терористите и техните поддръжници. Сътрудничеството със САЩ и всички други държави, които поддържат демокрацията и човешките права, днес излиза извън рамката на  традиционните съюзи за отбрана.

б) Конкретни постижения в областта на сигурността и отбраната
Съгласно Договора от Амстердам през 1999 г. Хавиер Солана е избран за първи върховен представител за Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) на Европейския съюз.

Задачата за изграждане на Европейската политика за сигурност и отбрана държавите-членки на ЕС свързват с постигането на конкретна цел — способността за дислокация и поддържане в продължение на една година на сили за бързо реагиране с военноморска и военновъздушна подкрепа. Тези сили за бързо реагиране все още няма да представляват истинска европейска армия. Вместо това те ще бъдат съставени от контингенти на съществуващите национални въоръжени сили.

Въпреки това след създаването на Комитет по политиката и сигурността (КПС) се изгражда Военен комитет на Европейския съюз (ВКЕС) и Военен щаб на Европейския съюз (ВЩЕС), управлявани от Съвета и със седалище в Брюксел. Така Съюзът вече разполага със свой собствен политически и военен инструментариум за провеждане на  мисиите, с които се ангажира:  хуманитарни мисии извън границите на Европа, умиротворителни операции и други задачи за овладяване на кризисни ситуации.

Тъй като военните технологии стават все по-сложни и скъпи, правителствата на държавите-членки на ЕС смятат, че необходимостта от съвместна работа в областта на производството на оръжия се засилва. Освен това, за да могат техните въоръжени сили да провеждат съвместни мисии, техните системи трябва да могат да работят съвместно и въоръжението им следва да е достатъчно стандартизирано. Европейският съвет от Солун през 2003 г. реши да създаде Европейска агенция за отбрана.

От 2003 г. ЕС е провел редица умиротворителни операции и мисии за овладяване на кризисни ситуации. Най-важната от тях е тази в Босна и Херцеговина, където 7000 военнослужещи от военните сили на Европейския съюз (ЕUFOR) заместиха мироопазващите сили на НАТО през 2004 г.